България изчезва. Бавно, мъчително и неусетно. Не от война, не от природно бедствие, а от нещо много по-страшно – дългогодишно политическо бездействие, цинично нехайство и системен геноцид, облечен в костюми, пресконференции и кухи обещания.
Според последните данни на Евростат, страната ни е една от трите най-бързо стопяващи се нации в целия Европейски съюз. За последните 20 години населението на България е намаляло с 17% – над 1 милион и 300 хиляди души по-малко. Единствено Латвия бележи по-драстичен спад. Докато редица държави като Ирландия, Малта и Люксембург бележат ръст между 30 и 100%, България върви стремглаво назад.
Същевременно Европейският съюз като цяло отбелязва ръст – над 4% увеличение на населението за последните две десетилетия. Почти 70% от гражданите на ЕС живеят в едва пет държави – Германия, Франция, Италия, Испания и Полша. А ние? Ние сме на 15-о място по численост, с население от около 6.4 милиона души. И с тенденция към още по-бърз срив.
Демографската картина е само върхът на айсберга. Средната възраст на европейците вече е почти 45 години – с 5 повече от преди две десетилетия. Българите обаче остаряват още по-бързо – страната ни е трета в ЕС по дял на възрастното население, като близо една четвърт от хората тук са над 65 години.
Децата? Те стават все по-малко. Във всички страни от съюза делът на подрастващите намалява, но у нас тенденцията е още по-болезнена. Емиграцията на млади хора, липсата на сигурност и политическата нестабилност убиват и последната надежда за семейство, дом и бъдеще.
Бракът вече не е институция, а почти екзотика. В целия Европейски съюз броят на сватбите е под 2 милиона годишно. Средно на всеки 1000 души – едва четирима сключват брак. България е сред последните по този показател, с по-ниски стойности единствено в Италия и Словения. Ако все пак някой реши да сключи брак, го прави все по-късно – в Швеция и Испания средната възраст вече е 37 години.
Раждаемостта също не се компенсира – всяко четвърто дете в ЕС вече се ражда от майка имигрант. Това е реалността в Европа. В България – просто няма кой да ражда.
А в този фон, отново мълчат същите онези, които трябваше да вземат решения. Политици, които две десетилетия редуваха властта си като партийни дежурни, обещавайки реформи, борба с корупцията и възраждане. Вместо това – празни приказки, нови министерства, стари схеми и подмяна след подмяна.
Не става дума просто за лошо управление. Става дума за национално престъпление. За пълна капитулация пред времето, пред географията и пред собствения ни народ. За системна политика на източване – не само на средства, но и на човешки потенциал, на бъдеще, на живот.
България няма нужда от нова партия с познати лица. Няма нужда от поредния проект, „надграждащ“ предишния крах. Има нужда от разрив – с целия този модел. От спешно излизане от затвора на прехода, който превърна една европейска държава в периферна пустиня.
Това не е апокалипсис. Това е статистика. И тя е по-брутална от всякаква реторика. Евростат не пише лозунги. Евростат пише присъди.
Или сега обществото ще се изправи срещу системата, която го убива бавно и безславно, или ще останем просто бележка под линия в историята на един съюз, който върви напред – но без нас.