Времето, лентата, ловците на мигове и реставрацията на един шедьовър – „Крадецът на праскови“.
„Филмът е един от най-хубавите български филми до момента.“
История за съседи, война и любов.
„Моя тъга и моя радост.“
Актьорите, режисьорът и всички, които ги помнят – остава само лентата.
Гледайте „Следи по лентата“ на 25 февруари от 21.30 ч. Документален филм, който проследява реставрирането на „Крадецът на праскови“.
„Много трудно е да направиш филм за един шедьовър. Затова нашият филм просто разказва едни истории, които „Крадецът на праскови“ вече е започнал. Реставрацията на филма, направена от филмотеките на Сърбия, България и Черна гора, е поводът за това. Оттук нататък обаче разказваме и други неща. Например за отношенията между българи и сърби в този филм, в които България задава един висок морален критерий. Става дума изобщо за отношенията между българи и сърби, защото филмът разказва за Първата световна война, както е известно. Става дума за сръбските военнопленници, които се намират във Велико Търново – такава е и новелата на Емилиян Станев. Самият филм се появява през 1964 година, когато има своеобразно, макар и кратко, подобряване на отношенията между България и тогавашна Югославия. Това също помага на филма. По принцип отношенията между българи и сърби на Балканите винаги са били в особено съперничество. Често се състезаваме. Понякога – кой е по-западен. Имало е периоди, в които сме се състезавали кой е по-източен. Имало е и моменти, в които единият е Запад, другият – Изток, после ролите се сменят.“
„В момента например никой няма да повярва, че тогавашна Югославия, която беше прозорец към Запада за мнозина българи, днес част от нея – Сърбия – е по-скоро на Изток, а ние сме на Запад. Тази смяна на географията на Балканите е много любопитна. „Крадецът на праскови“ обаче показва нещо почти невероятно. Става дума за любовна история между сръбски военнопленник и българката – съпруга на коменданта, Лиза, в ролята на Невена Коканова.“
„В колко балкански литератури, култури, филми, изкуство можем да срещнем такава история? Да вдигнеш моралния критерий дотам, че да кажеш, че противникът, врагът, военнопленникът е не просто човек, когото можеш да харесаш, но човек, когото можеш да разбереш. Във филма има няколко удивителни сцени. Например в една сцена българските офицери пеят „Новото гробище над Сливница“ на Вазов. В следващата сцена сръбските военнопленници пеят „Тамо далеко“ – сръбска народна песен, родена по време на отстъплението на сръбската армия през Албания към Корфу, преследвана от австро-унгарската и българската армия.“
Вижте целия разговор във видеото