Той вече мисли за София. Българската публика познава Горан Брегович. Още през 1982-ра младият китарист доведе югославската рок-група от Сараево „Бийело дугме“ в България и направи над 40 концерта.
Г-н Брегович, как ще обясните вашата любовна история с България? Там хората Ви обичат и ви очакват през септември.
„Аз навремето имах едно прекрасно турне в България с „Биело дугме“. После започна войната. И аз разделих живота си на живот преди и на живот след войната. Имах късмета да започна два пъти. Това е може би най-хубавото, което ми се случи в живота. Защото рутината, и когато е най-бляскава, пак си е рутина. Красивото е да започнеш отново, два пъти. И така, при това второ начало, се сдобих с публика в България, която бих искал да видя сега на този концерт“.
Значи Вашата любов с България започна два пъти – преди и след войната. Какво се промени в чувствате втория път?
„България е лесна за обичане. Не е трудно. България е красива. Хората са топли. Много е лесно да се влюбиш в България. Освен това, ние много си приличаме. Открих сиренето по шопски. Какво вълшебно ястие!“.
Наистина ли?
„Домати. Сирене. Яйце. О, каква красота!“.Върви с ракия.
„Да!“.
Кое прави Вашата музика разбираема за нас?
„Ако се замислите – 500 години това е било граница, единствената пряка граница в историята, между православни, католици, мюсюлмани . Аз се родих като композитор на тази граница, където всичко се смесва. И затова имаме тежка история. Затова сме такива. Но се родих с този музикален Франкенщайн, от който трудно мога да избягам. Ще намерите много от България в моята музика. В нея крадеш по неволя, то само влиза, излиза. Ние имаме много малко оригинални неща. Под влиянието сме на онези големи музики – унгарците от Север, италианците от Запад, румънците, българите – всичко това са големи музики – гръцката, албанската… Големи музикални традиции. Много по-големи от нашите. Ние сме по средата. Така че моята музика е смесена и лесна за разбиране. Тя се чувства удобно в България – като у дома си“.
Това ли е Вашият гений – този микс между Изтока и Запада?
„Всичко просто се случи в точния момент. Преди 50 години може би нямаше да стане. Днес светът е такъв, че дори малките култури много влияят на големите. Това никога не е било в историята. Не само в музиката, а и в литературата – изведнъж всички четем ирански писатели. В кинематографията. В кухнята. Никога не е било така преди. Но сега е така. Как така аз – един композитор от малка култура като моята – идвам, има публика в разпродадени пълни зали в Рейкявик, или в Новосибирск, или не знам, в Конго“.
Горан Брегович, роден в Сараево през 1950: майка сръбкиня, баща хърватин, жена мюсюлманка, децата му – от Париж. Във всеки наш разговор той говори за прекрасните парадокси на Балканите.
БРЕГОВИЧ – 2007:
„Ние сме заразени – знаете ли с какво? С музиката на нашия неприятел“.
Музиката на нашия неприятел ли? Как така?
„Знаете ли, науката доказва, че музиката е първият човешки говор. Намерили са в Германия някаква свирка на 30 000 години. Значи ние сме свирили, преди да започнем да говорим. Посредством музиката човек се е свързвал със света, който иначе го е плашел. Музиката е била тук преди религията и политиката. Тя е нашата шега с човешките глупости. Ето, на Балканите във всяка своя песен Вие ще намерите нещо от песните на Вашия неприятел. Турците са били наши неприятели пет века. Но тъкмо турците са повлияли най-много върху нашата музика – и ние върху тяхната. Сърбите воюват с албанците, с косоварите столетия – и въпреки това ще намерите техните ноти при нас и обратното. Или хърватите – техните най-бойни песни имат същите мелодии като сръбските“.
БРЕГОВИЧ – 2025
„Казахте ми веднъж, че свирим музиката на своя враг. Това по-силни ли ни прави – или по-слаби?
„Не знам. Така Бог си прави майтап с нас. Да, във всяка местна музика ще видите това. Точно така е!“.
Изток ли сме, или запад? Или винаги сме тази граница?
„Или сме объркани?“.
Объркани сме, нали?
„Имаме тежка история, защото сме на тази ужасна граница. Затова нашата история е толкова страшна. И непрекъснато преминаваме от периоди на оптимизъм към периоди на отчаяние. Това са нашите цикли. Сега всички вярваме, че ще бъде по-добре, така ми се струва. Макар че историята не ни дава причина да вярваме в това, но ние сме оптимисти. И това е добре“.
Живеете в Париж. А Сараево живее ли във вас?
„Живея в Париж, но не мога да работя там. Аз съм местен композитор, трябва да бъда тук. Опитах – и не можах. По време на войната правих Arizona Dream, саундтракът беше успешен навсякъде по света. Започнах да работя в най-голямото студио в Париж. Но после, насред войната, отидох в Белград и завърших плочата там. Някак… Музиката е въпрос на координати, които не могат да се обяснят. И днес не мога да творя в Париж. Работя в Белград или тук, някъде наоколо. Тези няколкостотин километра са моята територия. Извън нея не мога. Не ми иде отръки“.
Той отново събра „Бийело дугме“. Турнето надхвърля тази територия. Родното Сараево, Париж, Прага, Загреб, Скопие. Залите са пълни, навсякъде.
„Като куче, което опикава наоколо, всички оставяме следи около себе си. И ние оставихме някои следи. Надявам се… Последната песен на „Дугме“ е написана преди над 30 години. И още живее. Не знам защо, но още се слуша“.