Един от най-амбициозните инфраструктурни проекти на 21 век – изграждането на Трансокеански канал в Никарагуа, който да свързва Тихия с Атлантическия океан, има шанс да стане реалност. Вече е направена първата стъпка – сключен е договор между Никарагуа и Китай за изграждането на дълбоководно пристанище. Този мегапроект, който надминава по мащаби Панамския канал, предизвиква вълна от реакции вече десетилетия наред. А световните сили следят внимателно всяко движение на глобалната сцена. Интересен факт е, че има и българската следа в проекта, за която ни разказва посланикът на страната ни в Никарагуа в периода 1984 – 1989 година – Стилиян Бурханларски.
През 70-те години на миналия век страната ни има ключова роля за икономическото развитие на Никарагуа. Тогава са подписани редица договори в сферата на земеделието, здравеопазването и образованието. Един от най-важните проекти, обаче, е изграждане на дълбоководно пристанище в залива на град Блуфилдс на Атлантическото крайбрежие. Търговският порт изиграва ключова роля в местната икономика. И не само.
Стилиян Бурханларски, посланик в Никарагуа между 1986 и 1990 г.: „Пристанището е замислено като обект на вниманието на Съюза за икономическа взаимопомощ под зоркото око на Варшавския договор. Дава възможност да се транспортират стоки за Никарагуа, без да се минава през Панамския канал, където е зоркото око на Америка, и всичко, което минава, се осчетоводява – става ясно какво носиш, какво изпращаш. А ние не желаехме това да се знае. Още повече, че ние трябваше да превозим и военна помощ от тежка механизация, тежка на военна помощ за Никарагуа, танкове и оръдия, които в никакъв случай не трябваше да минават през Панамския канал. Тази помощ беше помощ от Варшавския договор, а Български морски флот беше този, който превози и този, който понесе риска да бъде критикуван и така да се каже, поставен в неудобно положение пред световното обществено мнение от САЩ, за това, че ние се намесваме директно“.
Портът в Блуфийлдс е мащабен за времето си инфраструктурен проект. В строителството се включва и българският драгиращ плавателен съд „Траката“ с 15 души на борда, ръководени от инженер Стоян Щумпф. Специалистите работят при изключително тежки условия – рояци комари, непоносима влага и високи температури.
„Вълноломът, който беше едно изключително съоръжение от 720 метра с тетраподи, всеки тетрапод от 10 тона. Даде възможност на Драгата Тракия, спокойно да издълбае акваторията на пристанището, защото запазва от вълни това пространство, тая акватория, в която се работи по същество. Ние участвахме в изработването на корабните места на кея. ГДР достави и монтира тежката механизация на пристанището, кранове, всевъзможни машини“.
За икономическата и политическата подкрепа на страната ни към най-бедната латиноамериканската държава разказва Стилиян Бурханларски. През 70-те години на миналия век той е част от Международния отдел на ЦК на БКП, където отговаря за революционните нелегални движения в Латинска Америка.
„Ние обучавахме студенти от Никарагуа, но подготвяхме и по някои специалности, свързани с нелегалната борба, у нас, в България. Подготвяхме и бойци от по-далечни страни, например от Чили – 30 души се обучаваха във Военното училище в Търново. Те завършиха офицерски курс с подготовка и за нелегална борба, тогава срещу Пиночет по онова време. Но, междувременно възникна необходимостта от сваляне на диктатурата на Сомоса и те, така да се каже, се прехвърлиха на фронта срещу диктатурата на Сомоса в Никарагуа“.
Стилиян Бурханларски става посланик през 1986 година, когато страната ни вече е популярна с голямото си икономическо присъствие в Никарагуа. Тогава е открит и най-модерният в Латинска Америка консервен комбинат, който струва на България 17 милиона долара. Построяват се фабрики за трансформатори, за сокове и производство на тютюн. Страната ни е била ангажирана и с добива на руда.
„Бяха подписани договори за едно широко всестранно сътрудничество с една държава в пълна разруха и сътрудничеството се изразяваше в наша помощ за изграждане на тази държава и на нейния икономически капацитет. Един от основните проекти беше изграждане на дълбоководно пристанище в залива на град Блуфилдс на Атлантическото крайбрежие“.
През 1989 година турбулентните събития в социалистическия лагер спират като с магическа пръчка всички проекти в Нигарагуа. Договорите са прекратени, а България прекъсва контактите си с Никарагуа. Тогава строителството на пристанище Блуфийлдс е на финалната права. Години по-късно именно портът се превръща в изходна точка в проекта на една от най-големите инфраструктурни идеи на нашия век – Големия трансокеански канал на Никарагуа.
„Тя е първоначално британо-американска идея, която бързо е изоставена и изцяло Америка се концентрира на Панамския канал. Изоставя Никарагуанския като по-труден и необещаваш. Но тази идея, тя винаги е стояла на вниманието на никарагуанската, така да се каже, общественост на власт, защото е много обещаваща за икономическото развитие на тази страна“.
През 2013 г. правителството на Никарагуа подписва договор с хонконгска частна компания за изграждането на канал с дължина над 270 км. Проектът е амбициозен – той ще надмине по мащаби Панамския канал и ще промени глобалната търговия. Но най-важното – ще направи страната богата. Сумата от 50 милиарда долара превръща съоръжението в най-големия частен инфраструктурен проект в историята на човечеството.
Ефектът му в световен мащаб ще е съществен – разстоянието между Ню Йорк и Сан Франциско по море ще се съкрати с 900 км. в сравнение с използването на Панамския канал. По него ще могат да преминават дори и модерните мегаконтейнеровози с товароносимост над 250 хиляди тона. След помпозното начало и официалната първа копка на Никарагуанския канал в края на 2014 година обаче реални действия по изграждането му така и не започват. Причините – китайският инвеститор неочаквано фалира. Започват и масови протести на местните индиански племена.
„Затова, че ще им бъдат застрашени земите, няма да могат да съществуват, да работят, да произвеждат заради този канал и бяха възбудени от външни сили, които са заинтересовани само единствено да има Панамски канал и никакъв друг. Но тази индианска общност беше подкрепена и от защитниците на околната среда, защото застрашаваше съществуването на едно от най-големите сладководни езера в света“.
Проектът е замразен през 2017 година – до ноември 2024 година, когато Никарагуанските власти канят Русия и Китай да участват в проекта.
„Китайската република, заинтересована от този проект решава в нов вид, нов вариант да тръгне да строи, като не вдига гюрюлтия, че ще прави канал. Тук никой не обръща внимание на това събитие, че е подписан такъв договор между двете страни Никарагуа и Китай. Приема се и той потъва в пороя от новини, евроатлантически. Русия, на която беше предложено участие, не прояви голям интерес, като отложи отговора си за по-нататък. Аз лично предполагам, че сега в това напрежение икономическо, в което се намира Русия, свързано с войната с Украина, няма да й стигнат възможностите да заделя инвестиции в този мегапроект“.
И докато Никарагуа мечтае за свой канал, а Китай – за последващи икономически дивиденти, у нас логично си задаваме въпроса какво се случва с дълга от 260 милиона долара на Никарагуа към страната ни.
„Както стана ясно голямата част от тези дългове беше приватизирана. 2005 година в Народното събрание има питане към министър-председателя Орешарски да докладва какво става с дълговете към България. Той…. казва, че в момента дългът към България е останал 70 милиона. От 260 като извадите 70 остават 190 милиона са обменени 1 към 10. Кой е наредил да стане това – тази редукция на дълга, която после беше обявена за подарък на България към развиващите се страни“.
България опрощава 70-те милиона долара дълг на Никарагуа. И така приключва всичко. Логично възниква въпросът какво става със заводите, изградени от България, и имало ли възможност дългът да бъде трансформиран в собственост или в концесия на съответните производства?
Днес този въпрос остава без отговор.